As playful angels hover in flight In the blindingly brilliant pure white A sensation so peacefully My soul rises separates from my body The pearly gates I can now clearly see I’ve gone to heaven Hallelujah

Вчера бяхме отново на бънджи на Витиня. Жестоко! Ако някой Ви каже, че вторият път е по-трудно, страшно и т.н - не му вярвайте! Миналият път не ме беше страх на парапета (повече ме беше страх преди това), но този път думичката страх дори не ми беше минала през главата….което само по себе си е по-страшно Доколкото знам на повечето тръпката им е страха…т.е преодоляването на страха на парапета. При мен незнайно защо няма такъв страх …но страшно ми харесва падането…т.е чистото пропадане надолу - първо гмуркането в океана от въздух и свистенето в ушите…надолу. Също така колкото повече се приближаваш - толкова по-красиво става долу Абсолютната тишина долу също не е за изпускане…горе се опитват да ти викат нещо - но нищо не се чува.

Ето и част от снимките от приключението вчера

Изглед на моста от пътя (не се вижда добре…но няма как да се снима добре без да се спре (а точно там е полицейският пост

Гледката от моста е красива и прекалено слънчева

Кубинки, мост, и количка от “Matchbox” ;-)))))

Изглед от края на моста (един гущер ме стресна тук)

Пак от моста към - връщам се към мястото за скок, защото наближава реда ми

С колеги, за съжаление те този път не скачаха - и пропуснаха разбира се

Един от важните елементи на бънджито е да си пазиш макарите, че долу ще изквичиш

Tomb Raider 2

Отново важно - пазете си косата от възможността да стане част от обезопасителните елементи, защото отново ще има квичане

Последни врътки преди парапета

Наближава култовият момент

Хеви метъл, копелета!

Заради предишната снимка, Sony-то не е успяло да ме дорисува и да е готово за нова снимка и колегата оператор е изпуснал момента в който се отделям във въздуха, но пък за сметка на това е снимал насляпо надолу и ме е хванал в доста готин момент от салтото ;-)))

Доволен от скока и леко отегчен от бавното изкачване нагоре

Този парапет съм го виждал някъде ;-))))

Това беше нашата агитка, от 9 човека скочихме 6, но пак не е зле

Време беше за хапване и пийване в “Дон Домат”

Този път забелязах, че стигнах доста по-надолу от миналия път ;-). Понеже Иво беше долу да наглася въжето (духаше силно вятър и ако нямаше някой долу никога не можеш да се качиш. Като слезнах до най-долу му извиках: “Копеле, много близо дойдох?!” И той повърди, че съм бил на 20 метра отдолу някъде (което в сравнение с миналият път си е доста повече ;-). Все пак 20 метра са си 5 етажен блок, но може би миналия път бях на около 60 метра отдолу…. Иво после потвърди че аз съм стигнал най-близко до него и се стреснал… Имаше един пич, който тежеше повече от мен но може би засилката е била друга…знам ли…. Много се изкефих - със сигурност беше по-готино от миналият път…повече падане..е по-гот

После едното въже ми се оплете около другото и ме завъртя (нещо, което много мразя точно както завоите по планините) - спрях се, отвъртях го около мен и започнах да се приближавам до моста. При качването горе попитах, що така по-надолу от миналия път стигнах. Казаха, че долните две въжета са други по-еластични и затова Нямам нищо против новите две въжета - бяха едни хубави лилаФки

Скочиха и следващите и отпрашихме за София, времето по пътя вече започна да се разваля и запраска дъжд - което за мен значеше, че paintball-а за вечерта се отлага. Обадих им се да ги питам какво мислят, някои от тях са отишли въпреки дъжа и калта, която се очаква в гората. Предпочетох да не се освинвам в калта и да пропусна този път.

А ето и филмчето от скока ми (гадно качество…но не можахме да уредим набързо по-добро)

Този пост е публикуван в Monday, 16 May 2005 в 9:32 am и е в категория Без категория. Можеш да проследиш коментарите към този пост от този RSS 2.0 feed. Можеш да оставиш коментар, или trackback от твоя сайт.