Очите ми ме молеха да спра да гледам,
Очите ми твърдяха…,
Що побърза Че съм луд.
Луд, за да ги карам да се взират
И да те търся, там…
Млад челеби, Там, където отдавна не си
И няма да те има… Та заспа.
Очите ми ми казваха, че са те виждали
И друг път. Че те познават много преди мен
И знаят Как бързо се променяш…
Та да не види и изчезваш… и няма смисъл…
Няма смисъл насила да ги карам да търсят…
Какво е чудо поминало във теб това, което нямаш, но което щях да видя.
Не ги послушах и ги държах отворени.
Когато ги затворих - беше късно
Защото бях те пуснал вътре в себе си
И всичките ми думи и желания … Зюмбюл ли си,
Бяха приели Формата на твоите движения… Гюл ли си?

Сега, Докато те изтръгвам от сърцето си,
Си мисля – Не е ли смешно това,
Че докато гледах с отворени очи,
Не забелязвах нищо…
И трябваше да ги затворя, За да видя…
Очите ми ме молеха да спра да гледам.
Очите ми твърдяха, че съм луд,
За да ги карам да се взират
И да те търсят там, където
Отдавна не си и няма да те има.

Лале ли си? Зюмбюл ли си, Гюл ли си?

И трябваше да ги затворя, За да видя…

Този пост е публикуван в Monday, 30 August 2004 в 9:10 am и е в категория Без категория. Можеш да проследиш коментарите към този пост от този RSS 2.0 feed. Можеш да оставиш коментар, или trackback от твоя сайт.